Предизвикателството да бъдеш жена в Сиера Леоне

Преди да завърша с отличие бакалавърска степен по социология от  Middlebury College в САЩ, получих финансиране, за да проведа научно изследване и да събера информация за съществуващите програми за овластяването на жените и момичетата в  Африка.

Макар първоначално да планирах да посетя Етиопия, обстоятелствата вместо това ме запратихав Сиера Леоне- седмата най-бедна държава в света според докладите на Програмата за развитие на ООН (UNDP) от 2011г. Там, в рамките на пет седмици работих с екипа на съвета за населението към ООН, срещнах се с многобройни организации, проведох десетки интервюта и консултирах местни НПО-та.Скоро след завръщането си споделих впечатленията си с читателите на “Жената днес”, където тази статия беше публикувана за първи път.

Какво си представяте, когато чуете Африка? Глад? Бедност? Болести? Да си призная, моите асоциации, преди да замина за Сиера Леоне, не бяха по-различни. Но нали съм приключенец и луда глава, от малка си мечтаех да посетя континента, който за много хора е по-скоро кошмар, отколкото мечтана дестинация. Пътувала съм доста и съм видяла какво ли не. Доброволчеството в Палестина и семестърът ми, прекаран в Йордания, ме научиха, че нищо не е такова, каквото ти се описва – или не само.

Силно вярвам в старата максима, че “красотата е в очите на гледащия”. Исках да видя с очите си как живеят хората в Африка. Да поживея като тях, ако ще и да се изтормозя. Майка ми дълго настояваше да отида някъде, където няма да са ми необходими 7 ваксини, хапчета срещу малария, стомашни болки и какво ли още не. Макар подготовката за пътуването да траеше месеци, едва когато слязох от самолета и жегата започна да се лепи по тялото ми, а местните ми запредлагаха възможности за превоз, мечтата придоби реалност.

Бедността, голите дечица, липсата на хигиена, малария, ебола – това са само стереотипите за Африка. При все че е една от най-бедните държави в света, Сиера Леоне има много лица, които не само се различават, но и често си противоречат. Благодарение на това, че от самото начало успях да завържа приятелства с няколко местни, имах възможността да видя с очите си различните измерения на живота в Сиера Леоне. Бях на партита в къщи, в каквито не ми е стъпвал кракът нито в България, нито в Щатите, където лукс, мрамор и изобилие са стандартът. В същото време се запознах с хора, за които и един долар за скромно (от моя гледна точка) ястие в едностаен “ресторант”, без тоалетна и течаща вода, са прищявка, която не могат да си позволят.

Успехът е въпрос на шанс

Работата ми ме срещна с много местни жени, с които разговарях и работих. Някои от тях са имали късмета да получат добро образование и възможности да се развиват и да вдъхновяват с постиженията си младите жени, с които се срещат. Наричам го “късмет”, защото останалите жени, с които се запознах, имат не по-малко потенциал да бъдат самостоятелни и успешни, но обстоятелствата, при които живеят, биха били непреодолима пречка за всеки.

И преди да посетя Сиера Леоне знаех, че в световен мащаб момичетата и жените са диспропорционално засегнати от бедност, болести, липса на достъп до образование, сексуалнопредавани инфекции и пр. Чрез изследователската си дейност и работата си с различни международни организации научих за различни подходи спрямо овластяването на жените и момичетата – някои много успешни, други- не чак толкова. Пиша и се интересувам от състоянието на жените, защото дори и там, където има много прогрес, има още много да се желае. И дори и там, където положението е крайно неблагоприятно, има жени и момичета, които правят всичко по силите си, за да го променят.

Детски бракове и тийн бременност

Осемнайсетгодишната Амината, с която се запознавам по време на посещение в лагер за жертви на наводнение, има две деца на възраст пет и три години. Семейството й я омъжва, тъй като няма средства да се грижи за нея. Съпругът й е четиресет години по-възрастен. След наводнението на бедняшкия квартал, в който живеят Амината и семейството й, правителството на Сиера Леоне премества всички пострадали извън Фрийтаун в метални бараки, в които се помещават по няколко семейства. След загубата на семейния подслон, съпругът на Амината, която никога не е ходила на училище, я изоставя. Така младата жена е принудена да отглежда децата си с минималните средства, отпускани от държавата, които се равняват на около 7 долара месечно.

Историята на Амината не е изключение. В по-голямата част от Сиера Леоне момичетата ги омъжват 12-13-годишни. Причина за това са не само съществуващите традиции, но най-вече жестоката бедност. При посещения на различни организации, работещи с момичета и млади жени, срещам толкова много майки-деца, че започвам да изпитвам удивление, когато момичетата, с които си говоря, ми казват, че нямат деца и че не са омъжени.

За бедното население от по-малко консервативните племена в Сиера Леоне бракът не е пищно празненство. Този, от когото момичето е забременяло, се счита за негов “мъж”. Липсата на формалности често означава и липса на отговорност. Мъжете в повечето случаи ги няма. Дори и образованите по-възрастни жени, които се самоиздържат, като работят за неправителствени организации, в повечето случаи са самотни майки, които отглеждат децата си с помощта на роднини.

Без достъп до образование

Франсис е високо, слабо момиче със заразителен смях. Деветнайсетгодишна, тя мечтае да учи счетоводство. Живее с майка си, която работи като фризьорка и въпреки че не изкарва много, прави всичко по силите си, така че дъщеря й да посещава училище. Срещам Франсис в Кенема – областен град с много бедно население – където международна организация сформира клубове за млади жени. В клубовете момичетата получават информация на различни теми като сексуално здраве и безопасен секс и изграждат общност от връстници, с които се противопоставят на ранните бракове и бременност и се фокусират върху образованието си.   

Ходенето на училище, според Франсис, е ежедневна “борба”, когато дори и най-основните ти нужди не са задоволени. Макар много да цени образованието си, тя често среща неуспех, защото нерядко й се налага да ходи на училище, без да е яла нищо след единственото си хранене предния ден. “Трудно е да се фокусираш и да учиш, когато не си яла дори и залък хляб – нямаш енергия”, разказва тя.

Изоставането и отпадането от училище са непрекъснато надвиснала опасност, от която няма избавяне. Много семейства не могат да си позволят да изпратят дъщерите си на училище поради липсата на учебни пособия и средства за заплащане на минималната, но задължителна държавна такса. Други приоритизират образованието на синовете си, тъй като смятат, че от това ще има повече полза. Да бъдеш момиче и да ходиш на училище, е привилегия, която много лесно можеш да изгубиш – достатъчно е да не се справяш много добре и родителите ти се отказват да те пращат на училище. Както мой колега обобщава: “На момичето му е много трудно да се изправи след падане: тя трябва да върши всичката домашна работа и да се справя отлично в училище, ако иска да учи; момчето може да излиза и играе, и дори и да не се справя добре, получава подкрепа. Ако той създаде дете, това не му пречи да учи, да работи, да се развива; но ако момичето забременее – няма връщане назад”.

Сексът като транзакция

Дълго се чудих каква е разликата между “транзакционен секс” и “проституция”. Научните дискусии по темата не дават единодушен отговор. Експлоатацията и фалшивият “избор” ,породен в липсата на алтернатива, са често срещани и при двете. Може да се каже, че транзакционният секс е различен от проституцията дотолкова, доколкото обикновено е под формата на по-дълготрайна “връзка”, както и че жената не възприема това, което й се налага да прави, като работа. Тази дефиниция обаче скъсява дистанцията между транзакционния секс и брака, който исторически и до днес в същината си е икономическо споразумение.

Докато седим на сянка под едно дърво в близост до улицата и я интервюирам, Франсис ми разказва за това, че нейните приятелки често я окуражават да си намери мъж, който да се грижи за нея: “Казват, че имам хубави гърди и тяло и вместо да се мъча, мога да намеря някой, който да се грижи за мен, но когато видя млади момичета, които работят в офиси, си припомням, че мога да бъда като тях”. Находчивостта на Франсис й помага да свързва двата края, като понякога използва малкото, което успява да припечели, за да сготви нещо и да го продаде. Любознателна от малка, тя е успяла да се свърже с различни организации, които забелязват потенциала й и се опитват да й окажат помощ. Но особено в малките селища, където няма работа и възможности за дребна търговия и където електричество и интернет са удобства от друго измерение, момичетата и жените са зависими от благоразположението на мъжете в общността.

Представете си, че единствената валута, с която разполагате, е секс. Нямаш образование и достъп до работа, имаш деца или пък самата ти си дете. За да ядеш или да стигнеш донякъде, заплащаш с тялото си. Липсата на алтернатива превръща транзакционния секс в начин на живот.

Такава е участта на момичетата, с които се срещам в малък град само на около 30 км от Фрийтаун. Историите им са различни, но общото между всички тях е, че са имали късмет, какъвто в мнозинството от случаи липсва. По един или друг начин всяка от тях става част от организация, която помага на жени в кризисно състояние да подобрят начина си на живот, като ги обучава за готвачки, фризьорки и шивачки. Макар да се дразня, че това, на което се учат, са традиционни “феминизирани” и ниско-платени занаяти, скоро разбирам, че тази намеса е животопроменяща за младите жени.

Осемнайсетгодишната Рамату ми разказва как започва да “излиза на улицата” още като малка, тъй като родителите й умират и я оставят без никого и нищо, когато е едва на четиринайсет. Посещава двугодишната професионална специализация  с голямо удоволствие, защото й липсва контактът с други момичета на нейната възраст, тъй като след смъртта на родителите си е напуснала училище. Иска да работи и да бъде независима от подаянията на мъжете, с които спи, но въпреки това все още й се налага да го прави, за да си осигури нещо за ядене и да може да си плати транспорта, необходим, за да стигне до офиса на организацията.

Храна за размисъл

Можех да завърша този разказ, като опиша как преживяванията ми в Африка ми помогнаха да осъзная колко привилигеровани сме да имаме нещата, които приемаме за даденост. И щеше да е истина. Но вместо това си давам сметка, че полът, с който сме родени, определя животите ни, без значение от това къде се намираме, пък макар и в различна степен. Където и да си по света, това, че си жена, издига определени прегради пред теб и задава границите на това какво е позволено и приемливо, и какво не. Може би вместо да се успокояваме с мисълта, че другаде е по-лошо, си заслужава да се запитаме по какъв начин животите ни биха били по-различни, ако джендер стереотипите действително не съществуваха, и ако полът ни не определяше посоките, в които поемаме, и възможностите, които ни се дават.

Престоят ми в Сиера Леоне ме убеди, че всеки човек се стреми към това да направи най-доброто, предвид условията, които е принуден да навигира. Моралните ценности не могат да се  прилагат на сляпо. Когато една жена участва в транзакционен секс, тя е избрала най-добрата налична възможност, за да осигури най-необходимото на себе си и на близките си. Да си дадеш сметка, че хората винаги правят най-доброто, на което са способни, във всеки даден момент, е пътят към това да ги обичаш, разбереш и да им помогнеш.

 

Wanna add or share something?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: