Комедия за битите жени

53d9d08a-b3b3-11e6-b17d-d6b2ebc6f34a_1280x720

Image Credit: South China Morning Post

“Всички мъже бият жените си,”

казва симпатичният ми колега и се смее.

„Или ги бият, или са под чехъл,“

допълва го друг.

Третият не казва нищо,

но се включва

в общия

смях.

 

„Това ли са всички опции?“-

кротко питам аз.

На шега.

Да не си помислят, че съм

критична.

Или че имам нещо против

да си правят мечешки шеги

с това как други като мен

са бити,

изнасилвани,

опредметявани,

превръщани в невидими.

Други като майка ми,

като много жени, които познавам,

или пък мен в този разговор.

 

„Говориш за тези неща,

все едно че са най-нормалното нещо

на света,“

казвам небрежно

и издишам дима от цигарата,

която е виновна за това

тази среща

и този разговор,

и това безкрайно негово продължение

да са налице.

 

„Трябва,“ казва той,

„да намираме забавното

във всичко.“

„Особено в гадните неща.“

Поемам въздух.

Казвам:

„Като някой, който се е сблъсквал с това,

не го намирам за смешно.“

Пита:

„Сблъсквала си се с ТОВА?“

 

Лицето

ми

гори.

 

„Случи се в семейството ми.

Домашно насилие.“

 

Тук можех да кажа повече.

Да обясня търпеливо,

че не само побоят оставя рани.

Че има по-лошо:

Страх,

Вина,

Безпомощност,

Любов към този,

който те наранява.

 

Че когато на 7 отвориш вратата на апартамента,

докато баща ти удря

и налива гореща супа

в гърлото на

малкото

ти

братче.

И позвъниш на комшиите за помощ,

в момент на внезапна смелост,

Но се сетиш какво ще последва…

И те хване страх.

Оставяш вратата отворена,

Но никой не се притича на помощ.

А ти винаги помниш

стъпката назад.

Ужасът,

Отчаянието,

Неспособността да си помогнеш сам.

 

„Коя жена в България

не е изяла

по някой

и друг

шамар?“

-пита той, а аз съм безмълвна.

 

Контролирай се.

Зарежи тоя феминизъм.

Просто си говорим.

Всичко е ебавка.

Но той не е приключил,

А аз дори не помня

какво още каза.

 

Най-мъчителната цигара на света

продължава да

гори.

 

Или пък съм запалила втора?

 

Най-накрая не издържам.

„Още ли продължаваме този разговор?,“

Питам

и нещо у него

най-после се заражда.

Емпатия?

Чак пък толкоз.

„Ние сме математици,

не ни бива в социалните умения.“

Затварям вратата

след

себе

си.

 

*

Това е опит за стихотворение, породен от един съвсем реален разговор в офиса.

Ако искате да допринесете за превенцията на домашното насилие и насилието срещу жени, можете да подкрепите проектите на Българския Фонд За Жените. Те организират кръгла маса на тема Превенция на насилието чрез образованиена 27 ноември 2017 г. (понеделник) от 10.00 до 13.00 часа в  „Червената зала“ на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Би означавало много за мен, ако споделите линка към тази статия в социалните си мрежи.

Wanna add or share something?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s